Копирам тази статия на мой приятел, заради духът, изпитанието и оцеляването на екипажа и, макар да са минали доста години се надявам, че и на вас ще ви е интересна:
На 17 януари 1960 г. сутринта в залива Касатка на курилския остров Итуруп неочаквано връхлита силен ураган. Скоростта на вятъра бързо достига 60 м/сек (216 км/ч). Отначало от пристана е откъсната от котвата и привързването 220-тонна десантна баржа Т-97, последва я 100-тонна Т-36, предназначена да превозва само по един танк.
На борда на Т-36 се намира екипажът й от четирима срочнослужещи, числящи се към инженерно-строителни войски на Съветската армия: татаринът младши сержант Асхат Зиганшин (21 г.), руснакът Иван Федотов (20 г.) и украинците Филип Поплавски (20 г.) и Анатолий Крючковски (21 г.).
Екипажът се бори със стихията 10 часа, но вечерта мотористите долагат, че запасите от гориво са на привършване. Зиганшин предлага да изхвърлят баржата на брега, но и трите опита са без резултат. При един от тях съдът дори получава пробойна. Температурата е минус 18 градуса. Вятърът се усилва до 70 м/сек (250 км/ч). Вълните достигат височина 15 м. Ударът на една от тях изкарва радиостанцията от строя. Към 22 ч. лишената от движение баржа е отнесена в открития океан.
На брега е известно за борбата на екипажа със стихията, обаче съобщенията неочаквано престават. След като вятърът стихва, войници обхождат брега. Те намират изхвърлени на брега предмети от баржата, решават и че тя е потопена от урагана. Издирвателните действия са преустановени и по причина, че в тази част на океана се извършват ракетни стрелби.
По принцип по време на суровата зима Т-36 е изтеглена на брега, но е спусната във водата предния ден, за да участва в разтоварването на пристигащ кораб. По тази причина тя все още не е заредена с достатъчно гориво и не е попълнен 10-дневният запас от провизии.
На втория ден от дрейфа екипажът прави инвентаризация на хранителните запаси: 15-16 лъжици брашно, малко хляб, кутия консерва и малко картофи в машинното отделение, пропити от нафта по време на урагана. Прясна вода има само в системата за охлаждане на двигателя, а когато тя свършва, започват да събират дъждовна.
На 30-ия ден баржата е отнесена от течението към Хавайските острови – става топло, но се появяват стада акули, които сякаш усещат, че на метри от тях хора са изправени пред гладна смърт.
На 24 февруари изяждат последната картофена обелка. Ядат всичко възможно: от ситно нарязаните кожени ремъци си варят „супа”, следват сапунът и пастата за зъби, накрая идва ред на седемте чифта кирзови ботуши от импрегниран брезент...
На 45-ия ден виждат голям кораб – викат за помощ, палят огън, но не ги виждат. След три дни това се повтаря. Важното, че са навлезли в корабоплавателен район.
На 7 март умиращите моряци лежат безпомощни на палубата на 1930 км. от атола Уейк. От унеса ги изтръгва бумтене на вертолет. Надигат глави и виждат недалеч огромен кораб – американския самолетоносач „Кирсардж”. От вертолета им спускат въжена стълба, но неочаквано корабокрушенците отказват да се изкачат.
Всичко това става по време на апогея на Студената война. Съветските военнослужещи са с промити мозъци и за тях американците са античовеци. За нищо на света няма да приемат тяхната помощ! По-добре достойна смърт, отколкото позора на предателството, инквизиции, военен съд, лагери и затвори...
Корабът и вертолетът изчезват като мираж. Край, това е смъртта!
Американците обаче се догаждат за ставащото. След като се консултират по радиото с експерти-съветолози на брега, те пак се завръщат. Лежащите на палубата моряци чуват от репродукторите по руски: „Помощь вам! Помощь вам!” Руската реч стопява враждебността и посява кълнове на доверие.
Зиганшин пръв намира сили да се хване за стълбата. За 49 дни той е отслабвал по 800 грама на ден – от 70 кг. вече тежи едва 40.
На кораба най-напред им дават да се нахранят. Асхат Зиганшин е прекарал изключително гладно детство и знае как трябва да стане захранването след продължително гладуване. Той разрешава на тримата да изпият само по една купичка калоричен бульон. Американците кимат разбиращо и се възхищават на младежите, които намират сили да не се нахвърлят на предложената храна.
Едва после ги отвеждат да вземат душ. Тук Зиганшин губи съзнание и се свестява на болнично легло. Корабният лекар е категоричен, че са на прага на пълното изтощение и са можели да преживеят не дни, а броени часове.
През следващите дни домакините не спират да се удивляват как техните неочаквани гости си подават един на друг чиниите с ястия, без да ги задържат за себе си. Доведени до ръба на смъртта, те не са загубили човешкото у себе си, запазили са достойнство.
Вестниците в САЩ вече гърмят за спасените млади руснаци. В Сан Франсиско ги посрещат като герои. На устроената пресконференция младежите, облечените в елегантни костюми и остроноси черни мокасини, отговарят на многобройни въпроси за произшествието и чудесното си спасение. Те не могат да повярват, че обикновените американци всъщност са хора като в родината им и могат да излъчват толкова доброжелателност и човещина.
Губернаторът на Сан Франсиско връчва на героите символичен ключ от града. Там те за първи път виждат телевизор. На всеки от четиримата са дадени по 100 долара, които похарчват за подаръци за близките си. След това те заминават за Ню Йорк, където се срещат с представители на съветското посолство и една седмица почиват на вила.
„Гласът на Америка” съобщава за станалото още на 7 март, но Москва мълчи цяла седмица. Очевидно през това време е решавана съдбата им. Накрая здравият разум надделява и е решено да се направи позитивна рекламна кампания. Тежко на оная нация, която има нужда от герои, а Съветският съюз очевидно без тях не може.
Едва на деветия ден съветските вестници съобщават за тяхното избавление. Първата публикация „По-силни от смъртта” се появява във вестник „Известия” се появява едва на 16 март и дава старт на мощна пропагандна кампания в съветските медии.
От Ню Йорк те отплават на кораба „Куин Мери” в Европа. По време на плаването, след еуфорията от спасението и прекосяване на територията на САЩ, не спира да ги занимава тревожната мисъл какво ги чака в родината. Надяват се да не е най-лошото.
В Европа ги посрещат съветски дипломати, развеждат ги из Париж. После ги обличат в съветски военни униформи и ги изпращат в Москва. Там ги посрещат тържествено като герои, наградени са с орден „Червена звезда” и получават небивала известност. Министърът на отбраната Родион Малиновски им подарява щурмански часовници, „за да не блуждаят повече”. На Асхат Зиганшин е присвоено извънредно званието старши сержант, на негово име е наречена улица в Сизран.
След медицински преглед ги връщат в тяхната военна част на Курилите. Така те затварят обиколката си около Земното кълбо.
В едно късно интервю Асхат Зиганшин признава, че едва след година се отърсва от страха да не им потърсят отговорност за това, че са се предали доброволно на смъртните си врагове. А след няколко десетилетия той научава, че след изчезването им от Итуруп в домовете на родителите им са правени обиски да не би по тайнствен начин да са се спасили и да са дезертирали от военна служба.
Зиганшин, Крючковски и Поплавски постъпват в Ломоносовското военноморско училище. Крючковски служи в Северния флот, след пенсионирането се прибира в Киев. Зиганшин в продължение на 41 г. е професионален морски спасител в аварийно-спасителната служба на Ленинградската военноморска база. Само Иван Федотов избира свой път, завръща се в своя Далечен изток, като предпочита да живее тихо и незабележимо.
