Ден втори:
Събуди ме алармата на телефона в 5 часа. Което от една страна беше лошо, понеже ужасно ми се спеше, а от друга беше хуабво, понеже свърши дългото мръзнене през нощта. Навън си беше тъмно като в рог и видях че палатката на Миро свети, значи и той е чул алармата ми. Все пак му се обадих, както се бяхме уговорили, облякох се набързо и след 15 мин двамата вече вървяхме през копривата. Роса, меко казано, имаше. На третата крачка дънките ми бяха напълно мокри до над коленете, а обувките ми издаваха звучен джвакащ звук. Миро се оплака от същото. Беше хем хубаво хем малко плашещо да вървим през тихите гори и поляни на челници. Стигнахме до реката. Миро тръгна първи по дървото, а аз вървях след него, обаче замаяна от ранния час и подведена от калните си обувки залитнах и загубих равновесие. Миро някак успя да ме хване, като хем ме удържа да не падна, хем успя да запази равновесие. Както казах по-горе шапка му свалям . Не ми се мисли какво щеше да е чувството да цамбурна в ледената тинеста вода. А впрочем беше студено. И двамата бяхме с якета и с качулки.
Постепенно се развидели и можехме да се радваме на красивите гледки, докато пълзяхме по баира нагоре. Стигнахме благополучно до колата и с нея - до гарата, къдетпо аз се метнах нна влака за Русе.
След като свърших с прическите минах през къщи да взема още един спален чувал и да си забравя якето и пак се качих на влака за Две могили.
Дежа ву не, ами дежа ву. Пак си забравих водата и пак бях жадна. Пак щях да чакам някой да ме вземе от гарата и някой пак закъсняваше. Този път Владо. Реших да бъда много дзен и седнах смирено на чувала си край пътя, като се опитах да потъна в медитация, напук на профучаващите край мен коли. Не се получи, затова опитах да се разведря като ям зелени сливи от едно дърво край пътя. И това ми писна. Пак седнах и взех да дишам дълбоко и да се отдавам на мъдри мисли. Спря варненски Опел и на учтивия въпрос на Владо"Какооо, колко е тарифата?" просто се хвърлих в колата и леко се развиках.
Запознах се с Тео, негоов приятел и историк и отпрашихме за Чуката. Владо Изобщо не си беше взел тежка раница, както знаете, 30 кила, не повече. Колите на паркинга се бяха увеличили чудовищно и навсякъде щъкаше паплач и мяташе скари и разпъваше маси. Поздравих се мислено, че се забихме на майната си, вместо да предпочетем околностите на хижата. Тежката ми алергия към Хомо Барбекюс някой ден ще има летален изход. В смисъл, ще пребия някой "лагеруващ".
Надолу по познатата пътека и римския път и ето ни на реката!. Владо мина с тежката си раница на гръб с леко позаклащане и поприклякване. После се окопити, остави си раницата и помогна на Тео да мине. Останах аз и уж вече бях го минавала няколко пъти краката ми омекнахаи се разтреперих. Опитах се да се успокоя и да спра да треперя. Владо отиде до средата на дървото и ми подаде ръка, обаче аз не успях да се концентрирам и да мина няколкото стъпки. Виновен естествено беше Владо, който на въпроса ми готов ли е каза "Като х*й в женски чорапогащник съм, чудя се накъде да се метна" .
В крайна сметка останах на другия бряг и казах да тръгват и ако до един час не съм дошла, да пратят Миро. Но Миро се появи доста по-рано, преведе ме през реката и се прибрах в лагера. От там нататък до вечерта прекарах в непробуден сън насред поляната. Другото го знаете от Релакс.