Демек -  много впечатления за малко /два/ дни.

На Големия и Малкия скок /водопади/ на около четири часа пешком /и по вода/ над Медвен, отдавна се каним.

Е, най-сетне се осъществи. В събота, около обяд, цъфнахме около Синия Вир, но изплашени от ковидното и здраво гражданство и селячество, струпано там /от тарафа, та чак от Софето и Бургас/ се оттеглихме към близкото Садово /дето щяхме да нощуваме в къща за гости/. Над това селце, има свой "Син Вир" и останалите часове до рИкиеното време изкарахме в търсенето му.

Ми не намерихме нищо подобно - само един мост, който се вижда, ако се вгледаш вторачено /до кривогледство/, малко водопадче ...  изплакващо последните си сълзи, много приятни аромати на цветя и маса интересни камънаци.

Мост. Кой го вижда? Толкова помпозен, че не посмяхме да го настъпим и жулнахме през дерето.

Водопадче на " изкуствено дишане"

Докато се усетим, от 14 до 19 ч. бехме пробягали точно 20 км. из жегите. И естествено в къщата дофтасахме силно бодри и словоохотливи.

Нашите приятели, с които се бяхме разбрали да споделим вечерята там, вече трескаво режеха, кълцаха и печаха.

Остатъка на денонощието изкарахме доста приятно, и преди полунощ "телевизора" ми се разми и се оправи чак на другото утро.

Не бяхме прекалили и към 8 в неделя се изстреляхме към желаната цел. До Синия Вир още нямаше коли и си избрах място за паркиране. После отърчахме нагоре. Бях чел, че до Скоковете има двайсетина пресичания /преджапвания/ на реките.  Затова имахме мокри и сухи обувки.

Още с първото, нахлузихме ...амфибиите. В началните две трети, пътеката към нашето място, криво-ляво съществува. Има и маркировка. Последната третина вече е за... любители, но напреднали. Пътека няма, шляпа се по водата. Вировете на места са впечатляващи.

Тук е така и ние също...

По натам се случи това...

Явно, не бях ковнал Скоковете прецизно и на точките още ги нямаше. Аз естествено закърших пръстчета и взех да се вайкам /за забавление на Ирена/. На. 1км. обаче, над моите прогнози -  Водопадите се "появиха".  То и дъното на реката по която вече предимно се предвижвахме беше станало доволно каскадно.

Голяма радост... Направих по-малко снимки от колкото седяхме и гледахме.

Малък Скок. Вляво красива пътечка се изкачва към Големия.

За връщане, избрахме пътеката от местн. Царевец за вр.  Звънилница?,  но в обратна посока.

Горе. Ех...

Вода, както винаги не носехме и към 14 ч. започнахме да примяцваме. По някое Ирена си хапна  /чи аз съгреших/ зелени джанки и ... жаждата стана неприятна.

В най- критичния момент намерих под едно дърво, бутилка с минерална вода, май запечатана. А сект...

З@ебахме страха от микроби и я изпихме на екс. Няма такъв кеф, да се нагълташ като камила с чужда вода /знам че не е етично, и може би вредно/.

После.

Ирена помоли да намеря шорткът от Царевешкия - /прашен, неприятен, жегав, бахти и безкраен друм/ - дир. за Синия Вир.

Известно време пъдех желание - да ровя в картите ми, да се занимавам ...нали  краката сами вървяха надолу, мисли в главата липсваха... нямах мерак да правя нищо по-различно от това -  да махам крачоли из прахта в жегата /че и за това не рипах, но ми се струваше най-лесно/. Но по едно време се насилих /явно още ми се удава/ и направих справка с машинката.

Я, такова пътче имало.

Ми намерихме го и цъфнахме при колата два часа преди преди предвиденото. На два крака дори, не на четири.

Намърдахме се в Дада  и след символична хидратация, отпрашихме към Варна.

Преди Омуртаг, вместо да завием към Търговище, кривнахме към Менгишево и Преслав. Шосето е супер, ново, празно. Липсват вечно забързаното дихатели около Търговище и Пролаз. Препоръчвам.

Това е.

П.П. Много груба скица на това джапане, катерене и влачене.